Крепостта Вукелон до Маточина

• Подробен материал за крепостта може да четете в сайта тук…
• Статията на английски с богат материал от снимки и информация може да прегледате тук…

От богатата ми история със замъците мога да откроя две уникални крепости у нас, при срещата си с които съм изпитала това неповторимо чувство. Пътуването си до Маточина и Мезек наричам именно странство, точно толкова причудливо бе цялото ми преживяване. Стъпих едновременно на две граници, на тази с Гърция, а след това и с Турция. Южният край на страната ни, особено в посока изток е друга България, различна и малко позната. Нейната тайнственост, обаче, е уютна и изпълва с усещане за сигурност, като че някъде дълбоко и незнайно носим късчета от тази приказна земя, припознавайки ги инстинктивно в себе си. Времето през септември е винаги вълшебно, както беше и тогава. Последните празници, в края на месеца, оттекваха с тържествен привкус, но глъчката бе помен, от далеч, приглушен в спокойствието на топлата и мека атмосфера.

Двете крепости винаги са ми били мечта и за моя голяма радост нейното осъществяване надмина най-смелите ми очаквания. Всяка една е различна от другата, със своеобразна, неповторима осанка, освен няколкото характерни прилики. Въпреки внушителните си размери и двете са с по-меки силуети, обли форми и по-романтични като възприятие в сравнение, например, с някак по-суровата и четвъртита Баба Вида. Следващото, което ги свързва, е удобното им отстояние спрямо Свиленград, основен сборен и разпределителен пункт на двете граници. Градът не е голям, но предвид разположението и ролята си, няма как да е западнал. Напротив, животът в него кипи, търговията върви, парите се въртят, цените са високи, благосъстоянието е завидно. Има къде да се отседне, но ако търсите спокойствие, внимавайте да не попаднете там по време на панаира, защото настава истинска лудница. Материалната перспектива е видима за града, но, за моя престой там, а и предвид последвалото развитие на района, посоката й не изглежда да акцентира като отношение и приоритет спрямо културните ценности.

местоположението

Друго общо помежду им е граничното им местоположение, основен фактор, за да се запазят с толкова малко поражения до наши дни. Това важи в най-голяма степен за Вукелон, кулата – донжон, самотният страж на хълма при Маточина. Копнее ли някой да зърне с очите си почти изцяло запазена средновековна крепост в България, мястото е точно там. Отново в сравнение с Баба Вида и за разлика от нея, тя е останала в оригиналния си вид без видоизменения през периодите на своето съществуване. Не е била преобразявана от османците и дори изоставена през този период, интересен факт, предвид местонахождението и целостта й. Опазени са и от разрухата и набезите по време и след Освобождението до наши дни. “Късметът” произтича най-вече от това, че през годините на т.нар. Социализъм и предвид особеностите на българската държавна политика спрямо някои от съседите ни и конкретни зони от вътрешната територия на самата страна, тези две крепости са се намирали в охранявана гранична зона без право на свободен достъп. Единствените опасности за тяхното съществуване са били пораженията на времето и изоставеността, а сега към тях се наслагват нехайството и корупционните практики от страна на институциите, чиято задача е да ги опазва и съхранява. Мнението ми, когато посетих Маточинската крепост, бе, че тя има по-голям шанс да оцелее от Мезешката, защото, за да бъде посетена, трябва да се премине през контролен граничен пункт, докато мястото, където е ситуирана другата, не е стопанисвано, затова пък е популярно сред местното население за пикници и чевермета. (С очите си видях как се порутват камък след камък останките с помощта на човешката агресия и безхаберието.) Сега смятам, че и Вукелон е в реална опасност да бъде обезобразена с общото усилие , за сметка на парите, отпуснати за нея.

Предвид, че съм пурист, относно Вукелон при Маточина мога да се съглася с привържениците на цялостната възстановка на културните паметници, че тази крепост може да бъде не само реставрирана, но доизградена, защото тя е запазила достатъчно информация за себе си, за своите градеж, конструктивни елементи, декорация, нива и обем и има солиден потенциал да бъде пощадена от фантазии. Мога да се съглася това да бъде направено, обаче, единствено чрез фината и съвършена намеса на прецизни и начетени специалисти. Същото важи и за Мезек, за онази част от нея, която не се е превърнала в руина. Проект за подобна реставрация и цялостно възстановяване на крепостта съществува още от 1982 г., изработен от арх. Вера Коларова, а негова актуализация е извършена от арх. Юри Йорданов във връзка с реализирането на ново и мащабно предприятие.

Още преди две години, медиите официално съобщават, че крепостта Вукелон предстои да бъде изцяло възстановена и реставрирана. Проектът, по чиято линия са отпуснати средства, за да се осъществи начинанието, се нарича „Скални църкви и манастири“ и е безвъзмездно финансиран по програма ФАР за Трансгранично сътрудничество между България и Гърция „Насърчаване на културните, туристически и човешки ресурси в трансграничния регион“. Де факто това са пари на европейските данъкоплатци и в това число на българските. Този е един от общо 26-те проекти, одобрени от специална експертна комисия, чиито изпълнители в края на ноември 2006 г. вече имат и договори за изпълнение, подписани с държавата. Максималният срок е година и половина, т.е. проектите трябва да бъдат финализирани до средата на 2008 г. Одобрението се извършва на база три основни критерии, които трябва да са заложени и изпълненени с проекта, а именно, опазване на недвижимите паметници на културата, ангажиране на безработни като социален аспект и създаване на устойчив туристически продукт. Кандидати не трябва да са организации със стопанска дейност, но за сметка на това, целта на реализирания проект като задължително условие е да зададе възможността за генериране на такава.

Програмата на проекта за крепостта край Маточина е амбициозна и цели благоустрояване на целия район около паметника, интегрирането му в социалния живот на обществото и създаване на условия за развитието на културен туризъм. Разработването на стратегията за развитието на туризма в съответния трансграничен регион е възложено на асоциация „Интерфилмарт“, гражданско сдружение с клон Кърджали, които са и бенефициенти по програмата. Освен тях, в нея участват Общината и Кметът на Свиленград от българска страна и Организацията за развитие ДАНЕК, Кавала, от гръцка. Задачите са следните:

1) реставрация и консервация на крепостта край Маточина, национален паметник на културата от 1968 г., както и превръщането й в атрактивен туристически обект;
2) изграждане на подход към крепостта, както и направата на панорамни площадки за туристите;
3) изграждане на туристически информационен център в стара сграда в прилежащото село, в който да има пълна информация за историята на крепостта, както и експозиция с акцент върху нейното минало;
4) обучаване на безработни жители на община Свиленград за дейности, както по реставрацията на крепостта, така и за бъдещи екскурзоводи;
5) създаване на печатни материали, клипове, които да популяризират културата на този край у нас и в чужбина, както и филм, който да възстанови събитията, на които крепостта е станала свидетел в миналото.

Възникват следните изключително важни въпроси. Има конкретен проект с конкретна програма и конкретна количествена сметка, на база на която следва да се предвидят и отпуснат средства в конкретен размер. Тези средства трябва да бъдат вложени изцяло за изпълнение на конкретните задачи на програмата и в следствие да бъдат налице конкретни резултати в конкретно дефинирания срок. Предвид думите на самия Председател на експертната комисия, одобрила проекта на „Интерфилмарт“ за Вукелон, основният акцент пада върху, цитирам, „финансирането да е насочено към самия паметник, а не толкова за прилежащата инфраструктура. Нямаше как да одобрим например проект, предвиждащ 30 хил. евро за изграждане на беседка за барбекю до паметника и 20 хил. евро за самия паметник“.

Когато в по-късна статия от 08.2008 г. електронните медии информират, че проектът за реставрация и консервация на Вукелон е вече реализиран, както би следвало да бъде по официален срок, очакванията за конкретните резултати са крепостта да бъде качествено реставрирана, консервирана и изцяло доизградена, както предвижда самият проект (вж. статията от печатното издание на в-к „Строителство Градът“). Не само това, но, предвид цитираното по-горе, филмът и останалите видео и печатни материали с рекламна цел, не би следвало да струват по-скъпо отколкото средствата, вложени практически и физически в самия паметник.

От наличния снимков материал, обаче, документиращ резултатите от работата по крепостта, излиза, че онова, което е свършено е единствено подзиждане, измазване и оформяне на входа и няколко от останалите амбразури и отвори. Както е видно, цялостно възстановяване на крепостта практически не е извършено, т.е. почти нищо от онова, за което е платено, де факто не е реализирано. Тъй като стойността на отпуснатите средства е висока, няколко стотин хиляди евро по този проект, задачите му, с главен акцент върху паметника, не са малко, както и участниците в играта, но за сметка на това, резултатите от дейността са нищожни, сигнално и много логично изниква първият важен въпрос. Къде са нашите пари, на данъкоплатците, отпуснати за нашия паметник, т.е. за нас, обществото, след като е видимо, че не са вложени в него и за по-голяма точност и коректност, след като е видимо, че само нищожна част от тях са вложени на място, по предназначение?!

Другият изключително важен въпрос засяга порочните практики на видоизменяне и изкуствено нагаждане на историята ни към обслужване на нечии интереси. Първата новосъздадена легенда и изцяло погрешна откъм историческа достоверност е, че точно под крепостта при Маточина през 378 г. готите разбиват римляните и убиват император Валент. Това историческо събитие действително се случва в покрайнините на Адрианопол, днешен Одрин, но никъде в изворите няма данни за точното място на на битката, а освен това дори с приближение не се счита то да е било в посока Вукелон. Втората произведена легенда засяга втората битка при Адрианопол от 1205 г., каквато връзка с Вукелон не се посочва никъде в историческите източници. Данните за паметника от този период са достатъчно оскъдни сами по себе си, за да се правят подобни спекулации, сриващи авторитета на историята като наука, която борави със сериозни средства и приравняващи я до нивото на измислица.

Чудно е как държавна комисия, съставена от експерти, дава одобрение на толкова мащабен проект, в чиято идейна основа е заложено подобно солидно изопачаване на историята ни?! Още по-чудно е, как самите професионалисти в лицето на Директора на Археологическия отдел към Регионалния исторически музей – Хасково и археолог по проекта подава идеята за Вукелон като крепост на рицарството?! Дали на всички грамотни хора става ясно, че държавните и професионалните институции единично и повсеместно са си загубили ума или са заложили разума си за сметка на голямата печалба?!… За наше съжаление, от една страна, но и за наше самочувствие на граждани, познаващи историята си, Вукелон, чието име е също само припознато, но не и исторически идентифицирано спрямо самия паметник, не е крепостта, която можем да свързваме с началото, края или изобщо с историята на рицарството в средновековна Европа. За сметка на това е интересно да се знае, че готи по нашите земи действително са пребивавали приблизително два века; факт, пропуснат в учебниците по история в годините, когато я изучавах тепърва. Порочните навици оттогава изглежда не са се променили, но е крайно време да настъпи и техният пределен час.

NaNoWriMo или Международен Месец на Писането на Роман

• Повече за NaNoWriMo вижте в сайта на инициативата тук…

• Моята история с NaNoWriMo до този момент включва две участия, две победи и две чернови на бъдещи мои книги, които вярвам, че ще публикувам в предвещания момент. Използвам шанса, който ми предоставя инициативата, за да осъществявам практическите стъпки по своя избран път на писател. Поводът за настоящата статия е желанието ми дам повече гласност на това международно събитие, за което у нас не се знае почти нищо. Ще се радвам да се запозная с други настоящи или бъдещи участници, както и с онези, които се вълнуват изобщо от голямото писане.

National Novel Writing Month или Международният Месец на Писането на Роман е световна инициатива, която се провежда всяка година през Ноември. Не случайно, защото този месец е набеден за най-скучния през цялата година. С това се дават две значими възможности; лишеното откъм събития време да бъде осмислено с нещо полезно, а самото начинание да има възможността да протича с максимална концентрация. Конкретната задача е да бъдат написани най-малко 50 000 думи в рамките на 30 календарни дни, започвайки най-рано на 01.11 и приключвайки най-късно на 30.11. Ориентировъчно, 50 000 думи са 100 страници или един малък роман, който няма горна граница и би могъл да се превърне в голям. Всеки, успял да се справи с минималното количество в посоченото време, става победител и получава електронен сертификат след официално потвърждение за валидността на окончателния брой думи.

Наградата, обаче, не е в призовете, а в удовлетворението на самите участващи от положения труд, свършената работа, както и в гордостта от личното постижение. Целта на тази инициатива е даде мотив и стимул на всички онези, сигурна съм, познато на мнозина чувство, които винаги са искали да напишат романа на своя живот и са убедени, че това ще стане някой ден, да не отлагат повече. NaNoWriMo казват, че, ако човек не го направи сега и, най-вече, ако дори не опита, няма да успее никога. Аз споделям тяхното мнение, защото, за да има книга, трябва, буквално, първо да седнеш и да я напишеш.

Именно тази философия прави безсмислен всеки опит да бъде манипулиран крайният резултат, затова и политиката на инициативата спрямо правилата за провеждане са толкова либерални. Условията за участие са по-скоро етични по своя характер и въпрос на личен избор; ако за някого е по-важно да получи формалния приз за сметка на чужд труд или пък спам, сам определя своята награда. Такъв човек никога няма да бъде писател, защото негов е изборът да не напише своя книга. Изискването е да се започне, образно казано, изцяло на чисто, върху бял лист. Естествено, поощрява се предварителната подготовка върху идеята, сюжета, героите и прочие на бъдещия роман. Тяхното обмисляне и изграждане може да започне преди официалния старт, но часът за написването на първата дума настъпва точно в 00:00 на 01.11.

В тази връзка не се препоръчва да се използват и стари или недовършени истории, защото основната идея на инициативата е именно в тръпката да се сътвори нещо ново, като се изживеят едновременно предизвикателството и труда на онова, което означава да пишеш сериозно. Разбира се, някои автори с повече опит и достатъчно натрупан материал, които нямат нужда от експеримент и тренировки, но само от малко повече масло за своя огън, могат да намерят полза, участвайки по този начин. Важното е човек да бъде наясно със себе си и да знае какво иска да постигне, както и защо го прави.

За всички останали, които искат да бъдат именно писатели, да пишат именно книги със сериозното намерение да бъдат публикувани един ден (и дано), NaNoWriMo е точно за нас. Тази инициатива предлага мотива, ресурса и възможността талант и труд да бъдат вложени на практика и в следствие осъществени, стъпка след стъпка по пътя да бъдеш писател. Разбира се, след NaNoWriMo могат да се родят следващите непосредствено публикувани книги или дори бестселър; историята на инициативата е богата на примери. Основната цел тук, обаче, е друга, а именно да започнеш да пишеш, да се научиш да пишеш и да увериш себе си, че твоето място е наистина там, където искаш да бъде. В този ред на мисли, черновите, пълни с бъдещи поправки и безсмислиците са очаквани и добре посрещани, защото всеки истински писател знае, че никоя истинска книга не идва даром.

Четвъртата Разходка из Истанбул

• Още за Истанбул и другите ми посещения в Турция вижте в сайта тук…
• Статията на английски с богат материал от снимки и информация може да прегледате тук…

• В този епизод – снимки от: Приморските Стени, Турска Чайна, Мраморно Море, Синята Джамия, Базара Араста, Музея на Килимите, Хиподрума, Египетския Обелиск, Стенния Обелиск, Серпентиновата Колона, Музея за Турско и Ислямско Изкуство, Ректората на Университета на Мармара, Капалъ Чарши, Джамията на Баязид, Университета на Истанбул, Колоната на Константин и още за: Египетския Базар

В последния ден от посещението ми в Истанбул имахме сняг, мокър и падащ на тежки бели парцали, голяма изненада дори и за самия град. Онези, които следят разказите ми, най-вероятно вече са успели да видят в снимките ми до момента, как изглеждаше зимният морски климат в преобладаващата част на присъствието ми там. След прекрасното слънце, с което бяхме благословени на Първия ден от Новата година и спомняйки си за времето преди, приказната атмосфера от разходката с ферибота до Островите, този ден достигнах пълния набор от изживени емоции.

Ще призная, че съм твърде далеч от любител на зимата. Не харесвам нейните студ и мраз с антипатия до дъното на душата си; родена съм да оцелявам през тях, за да приветствам зеленото. Въпреки природата ми, този извънреден сняг направи всичко специално в моите очи и така, че да почувствам истинско доволство от престоя си там. Както, когато можеш да получиш дори и невъзможното. Като че ли Истанбул искаше от мен да го напусна с пълна насита, с кошница до горе с всяко късче турски локум, съществуващ на вкус и като цвят. Хареса ми чувството и това, че имах топли дрехи в багажа си също.

И все пак, говорейки за студ, не успях да избегна екстремното преживяване с посещението си до Синята Джамия. Както се случва обикновено, паметникът, който бе пред очите ни всеки ден на тръгване и връщайки се вечерта обратно, в най-голяма близост до базата, остана невидян за финала. Такова е правилото, получаваш онова, което си приготвиш сам. Има закон в ислямския свят, обувките да се събуват преди влизане в храм. И, докато валеше най-силно междувременно, аз нямах по-различен избор. Вероятно можете да си представите, че нито дебелите червени килими, нито златният блясък отвътре успяха да стоплят измръзналите ми бедни крака… Бях оставена да сгрявам душата си единствено в духовен смисъл.

Ти и Аз

Мисля си, че най-искреното обяснение на въпроса, защо у нас има отрицателен естествен прираст и тази тенденция се задълбочава, не се крие в отговорите, с които сме свикнали да изтъкваме причини от вида на материалното ни състояние и социалната обстановка. Мисля си, че в основата на този проблем лежи друг значим, но никак сложен и той е, че жените и мъжете тук не се обичат. Нуждаят се, търсят се, стремят се към другия, желаят се, привличат се, изпитват страст взаимно, любят се, създават връзки и семейства…, но не се обичат. Този антихуманен модел се предава и задълбочава с поколенията и, бидейки неестествен в еволюционно отношение, води именно до нежеланието, инстинктивно или осъзнато, да бъдат продължавани тези поколения принципно или просто на родна земя. Мисля си и, че същият проблем е един от онези, които ни карат отделно като личности и заедно като общество да се чувстваме непълноценни със себе си и изобщо в живота си тук.

CLASS OF ‘13

парче >> P L A Y
банда >> no doubt
песен >> don’t speak

Избрах тази песен за днешните си класове поради няколко причини. Освен, че е особено подходяща за настоящата тема и е емоционално обвързана с красив период от моя живот, тя разказва истинска история за двама бивши влюбени от бандата, които остават приятели след края на тяхната връзка. Години след това се стига и до там, че на бял свят се появява и друга, също много любима моя песен, а именно Cool на Gwen Stefani, доказателството, че едно приятелство може да продължава и след любовта, и това се случва, ако хората се обичат.

Обичта съществува в известни или не дотам познати ни форми. Можеш да обичаш човек от другия пол, без непременно той или тя да бъдат онези, в които си влюбен; обичаш родителите си, най-близките си хора, знаейки го инстинктивно, но едновременно с това не подозираш, че е възможно да обичаш и непознати. Можеш, защото обичта е уважение и приемане на другия такъв, какъвто е. Обичта е в основата на междучовешките отношения. Обичта и любовта не се припокриват; любовта е надграждане на обичта. За да успееш да даваш и да получиш любов, е нужно да умееш да обичаш и да си благословен да бъдеш обичан от други, които също го умеят.

Хората са устроени да изпитват потребност от друг човек до себе си, за да протича еволюцията по своите естествени закони. Както в своите първи житейски мигове имаш нужда от родителите си, за да започнеш, така впоследствие се нуждаеш от другия, за да продължиш. Обичта е именно необходимата връзка, за да се имат онези, които се нуждаят един от друг; да обичаш и да бъдеш обичан е естествено вродена човешка потребност. Липсата на обич е липса на баланс, непълноценност и се изражда; болка, която би могла да се превърне в болест. Това именно се случва при нас, в обществото и семействата ни. Нашият манталитет е нашия действителен враг. Той е този, който постепенно ни унищожава, защото, учейки ни да не обичаме другите, ни прокужда от корените и погубва у нас желанието да създаваме своето бъдеще тук.

Колко от вас могат да споделят, че в живота си тук, в неговата преобладаваща част, са се чувствали приети и уважавани, бидейки себе си?! Моите наблюдения и опит за съжаление очакват такива щастливи хора да са малцина. Когато не си бил научен на това, какво е обич, когато не си потърсил, за да научиш, когато не си я получил или си отказал да я дадеш, погубваш себе си, но и всички останали, защото основната връзка, която прави живота пълноценен, напомняйки ти с радост за историята и изпълвайки те с желание за предстоящото, липсва. Няма я обичта от и към родителите, от и към любимия човек, от и към плодовете на любовта ти; няма ги твоето минало, настояще, бъдеще и, следователно, няма те и теб, осъщественият човек.

Липсата на обич между мъжа и жената е логично следствие от липсата на такава изобщо между хората тук; форма и резултат на споменатия манталитет. Когато я няма основната връзка, за да се случи това, учудваме ли се тогава, че се погубваме?! Мъжете и жените са устроени различно, за да имат нужда един от друг и така да продължат живота; общото помежду ни е, че всички сме хора с еднакви права и потребности да бъдем обичани. Когато не уважаваме своите различия и не ги приемаме по естество; когато, вместо да се стремим да разбираме другия пол такъв, какъвто е, искаме да го оприличаваме на своя и с това го подценяваме, а впоследствие отричаме и унизяваме, ние се противопоставяме на самия живот и шанса да имаме бъдеще. Без обич към човека, от когото се нуждаеш, кой е човекът, когото ще имаш?! Без обич към човека, с когото желаеш да градиш бъдеще, какво е бъдещето, което ще имаш?! Ще оцелееш сам или ще се изгубваш постепенно, докато изчезнеш безследно заедно с него?!…

Градски Старинки: Съсипваща Неграмотност

• Статията е в незавършен вид – нова информация предстои да бъде добавена.
• Статията на английски със селекция от снимки – примери по темата може да прегледате тук…

Вторият основен проблем по отношение на старите сгради в София е друга ежедневно наблюдавана тенденция и още по-масово разпространена. Поради липса на нормативна уредба и фактически контрол старите сгради, притежание на частни собственици, се оставят на саморазруха или се ремонтират по ощетяващи ги начини; пребоядисват се в безразборни цветове и гами с непрофесионални методи или се облепят с ненужни пластове топлоизолация по некачествени начини, а още по-нелепо се изтърбушват до основи от всички естествени материали, които притежават, за да се превърнат в неприличащи на себе си изкуствени бърлоги. Всичко това води до обезобразяване на колоритните им единство и композиция, до грубо обезличаване на силуетите им и за огромно съжаление като най-необратим резултат до унищожаване на оригиналните им декорация и орнаментика, основни носители на историческата памет и аристократизъм, както и до радикалното съсипване на техните физически и естетически качества, именно благодарение на които тези жилища са толкова високо оценени. Съществува генерално неразбиране за тези проблеми и е именно така, защото на локалните манталитет и култура й липсват базови заложби и усет за финес, ориентация към същинските ценности, както и космополитния светоглед, отвореността, обвързаността и ежедневното взаимодействие със света наоколо.

Избрах този пример, защото е емблематичен. Това е сграда, на която винаги съм се възхищавала в нейното автентично състояние „преди“; дори и поолющена на места, тя е внушителна и аристократична. Видът й „сега“ е обобщаващ пример за всички възможни намеси, допринесли за трагичния завършен резултат. Окото на архитекта видя следните недостатъци: некачествено изпълнение на мазилката, некачествено полагане на боята, неправилен метод на оцветяване и смяна на нюансите, лош избор на цветове, неправилно и неестетично полагане на ненужна топлоизолация в частичен вид при несанирана дограма, несъобразяване на дограмата с растера на фасадата, грубо унищожаване на орнаментиката и детайлите от полагането на топлоизолацията, промяна на фасадата чрез зазиждане на прозоречни отвори…

Нехаещ собственик

Безхаберието към личното имущество до скоро беше властващ стереотип на социално поведение. Основните проблеми тук са не само безотговорността към собствеността, но и липсата на адекватно отношение към ценността на старите сгради, както и необходимите грижи и поддръжка, с което физическото им състояние, по вина на техните собственици, застрашават безопастността на хората, освен останалите вреди и недостатъци като неестетичен външен вид, некачествена среда и влошени условия на местообитание. Старите сгради се третираха като гробници. Тези проблеми още съществуват, но отскоро в градската среда се наблюдават нови процеси на масово обновяване и саниране на старите сгради, изключително позитивна тенденция, ако, заедно с градивната амбиция, не върлуваха неграмотността и липсата на вкус.

Стиропорена мания

Това явление е уникално за нашите географски ширини; поне аз лично не познавам друго място, където старите сгради така драстично да се опаковат с тонове изкуствени материали, ненужни, а и вредни за хората и околната среда.

Ако сте горди притежатели на собственост в стара сграда с дебели тухлени стени и сте решили да я постегнете, както подобава, но не я облепите със стиропор или друг топлоизолационен материал, масата от хората ще ви изгледат в тц-ъкащо недоумение, а аз ще ви поздравя. “Браво”, защото това означава, че вие сте не само гордия собственик на престижната стара сграда с дебелите тухлени стени, а и сте човек с доволна обща култура, възпитан да използва ефективно собствения си мисловен ресурс, да проучва изчерпателно преди да вземе правилното решение и да избягва маниите на тълпата, консултирайки се с подходящите специалисти. Още по-конкретно това означава, че вие сте се срещнали с неутрален професионалист, най-вероятно архитект или стоителен инженер, представили сте особеностите на вашата собственост и сте задали краткия и ясен въпрос, “Нужна ли ми е топлоизолация?!”; след което сте получили единственият верен отговор, “Нито е необходима, нито би била полезна”.

Какво е нужно да знаете, ако:

Притежавате жилище в стара сграда тип „панелка“, задължително трябва да го санирате заедно с цялата сграда, за да постигнете оптималните топло-технически условия за комфорт на обитание. Това ще бъде един добър урок по социална етика и култура на общуване, защото ще ви се наложи да го направите заедно с вашите съседи. Ако топлоизолирате само вашето жилище, то ще продължава да изстива, както го е правило преди. Проблемът е заложен в конструкцията на вашата сграда, която има свойствата да провежда топлината сравнително бързо и, дори да се опитвате да я запазите локално, тя успешно ще се измъква през топлинните мостове, създадени от вашите неизолирани съседи. Тъй като другите съсобственици имат право да откажат, особено с аргумента за липса на средства, така обективен в нашата бедна държава, а от друга страна вие имате своето право на жизнен комфорт, за да излезе успешна формулата и да работи за всеки, санирането трябва да бъде програма, мотивирана и стимулирана от държавата.

Притежавате жилище в стара сграда соц-тип с тухлен зид със сечение 25 см и най-вероятно при строителството ви е била спестена топлоизолацията, задължително имате нужда от такава, но с дебелина нито повече, нито по-малко от 5 см. Същите условия важат и за некачествено изпълнено ново строителство с подобни показатели. Забравете за стиропора; този вид топлоизолация е от най-примитивен вид и на днешен етап не се препоръчва от професионалистите за изолиране на жилищни помещения, а се използва главно за запълване на фуги между съседни калканни стени и за изолация на второстепенни структури.

Притежавате жилище в стара сграда в центъра или престижен квартал на своя град с тухлен зид със сечение 38 см, за да сигнализирам, колко необходимо е да полагате топлоизолация, ще го изпиша с главни букви: КРАЙНО ИЗЛИШНО. Разбираемо, при положение, че за масивни стени от 25 см е нужна не повече от 5 см топлоизолация, за такива над 30 см тази нужда спада до минимум. Тухлата и камъкът са материали с много добри топло-технически показатели и провеждат топлината с много по-забавени темпове в сравнение с бетона и метала. Може да има различни причини, за да решите все пак допълнително да топлоизолирате подобна сграда. Например, ако сте неосведомени; ако сте хора, които не умеят да ценят парите си; ако искате да отделите определена сума с “благотворителни” цели, за да спонсорирате фирмата, която ще ви положи топлоизолацията и ако обичате да си внушавате, наличието на излишната изолация ще ви помогне да се почувствате по-топло психологически, но не и физически.

В шеговития смисъл, феноменът полагане на топлоизолация може да се разглежда и като мернило за културата на обществото. Каквото прави съседа, правя го и аз, без значение дали моята къща е от камък, а неговата – от плет. Топлоизолацията трябва да се полага само при необходимост, това е нейния единствен плюс. Дори и полагането й при нужда има достатъчно минуси. Изкуственият материал е вреден за човешкото здраве и в ущърб на околната среда; износва се твърде бързо и трябва често да се подменя, а не се рециклира; гори лесно и при пожар отделя опасни емисии, които могат да бъдат летални за живота. Топлоизолационните панели нанасят и други необратими щети, а именно при тяхното полагане се разрушават декорацията и орнаментиката на фасадите на сградите, като малкото аристократично наследство, останало ни след набезите на социалистическия кръгозор, бива доунищожено от неговите наследници, които успяват да “оглождят” една богата стара къща до “панел” и с това пораждат логичния въпрос, “Защо не са си купили такъв тогава?!”

При старите сгради с дебели зидове, язвите, които отнемат вашата топлина, се образуват главно от амортизираните покрив, дограма и мазилка. Покривът да се поправи първо е основно правило при всеки предстоящ ремонт на сграда. Без здрав покрив няма здрава сграда. При дограмата, когато тя е остаряла или некачествена, топлинните загуби от нея могат да надхвърлят 70-80% от общите такива. Можете да си направите сметката тогава, какво би означавало да инвестирате парите си в ненужна топлоизолация, вместо да ги вложите в ефективна и резултатна подмяна или саниране на дограмата. И накрая, имате дебели и здрави зидове, които са вашата отлична и достатъчна топлоизолация; за да ги поддържате в добро състояние ви остава само да ги защитите с качествена мазилка.

Бояджийски безпорядък

Изтърбушване до „панел“