Skip to content

Направих грешка, да, аз съм просто човек

август 26, 2009

Мистър Бон Джоуви едва ли някога би имал възможността да се озове сред фаворитите ми за класовете, ако не бе имал таланта да направи това признание строфа от една красива песен. Не съм особено голям негов почитател, но заедно с няколко други тази песен е сантиментално свързана с тийнейджърските ми години, а споменатата строфа е отлично мото за идеята на днешната ми статия. Това, обаче, ще бъде всичко от него. Благодаря, Mister Catch Me if You Can.

Днешните си класове посвещавам на грешките, на хората, на талантите, както и на един изключително любим човек; мъжът, който продължава да спира дъха ми по същия начин и до този момент, както го е правил винаги. Този, който точно преди четири дни навърши 42 и щеше да го отбележи с нас, ако бе все още тук. Всъщност, той никога не си е отивал. Онези, които успеят да докоснат дълбоко сърцето ти, остават да живеят там завинаги. Разбира се, ако твоето сърце е добър гостоприемник.

CLASS OF ’10

парче >> P L A Y
банда >> alice in chains
песен >> angry chair

Избирам точно тази песен не поради една причина. Тя е една от моите най-любими за всички времена; тя е изцяло негова, на Лейни, както го наричам на свой език, по галски; тя е песен за неговата грешка, фатална, защото има и такива, грешка, която му отне възможността да се радва на живота, ако може, а на нас отне един великански и незаменим талант, шанса да се радваме на повече от неговите музика и творчество. Утехата е, че все пак ние имаме това наследство, което да ценим, ако можем.

Аз, обаче, няма да говоря за чужди грешки тук; нека всеки с повече или по-малко личен опит направи това сам за себе си; има ли и кой да иска да слуша, то най-добре да го направи от първа ръка. Тук ще говоря за своите грешки и какво съм разбрала за тях, за хората и за талантите да правим, признаваме и да прощаваме, трупайки такива по своя път. Сигурно ви се е случвало да усещате нещо в живота си като вече обърната страница, прочетена глава или пък цяла затворена книга; и би било напълно естествено. Е, и аз мога да заявя с добра доза увереност, че този урок, отнел подобаващо време и не малко усилия, за мен е вече приключил, научен, разбран. Може да предстоят квалификации, но аз чувствам сигурен, стабилен фундамент, на който мога да надграждам.

Допускала съм много грешки през живота си; дори имам чувството, че на брой са повече от средната скала по допустимост, която би посочила статистиката, ако имаше подобна. Всичко това, разбира се, е субективно възприятие, но аз знам откъде идва то. Мисля си, че един интелигентен и умен човек, който освен това обикновено мисли преди да действа и е воден от чисти мотиви, би се чувствал по същия начин, когато въпреки всички тези достойни свои качества, талантът му да допуска грешки надделява в дадени моменти. Не случайно споменавам бройка, защото за късмет или пък, кой знае, именно поради изброените качества, тези многобройни грешки не са успявали да прекрачват твърде крайни граници, но това е също относително понятие.

Допускала съм много грешки през живота си; голяма част от тях неволно, друга, също толкова солидна, е била от глупост. Хе-хе, помня думите на моето момче-художник, което за твърде краткото ни познанство имаше достатъчно убедителен поглед. Сега и аз съм вече в същия талант и споделям неговото мнение, макар и никога да не съм била глупаво момиче, това не ми е пречило да правя твърде много глупости. Трета част от грешките си дължа на обърканост; процесът на лично опознаване, пътят към самия себе си е доста сложен, особено когато го вървиш в по-голям свят, още по-объркан и хаотичен от твоя вътрешен. Това е напълно в естеството на нещата. Може би и точно тук ще е добър момент да предупредя, че нещата, които твърдя с увереност за себе си, разбира се, оставяйки винаги няколко щипки съмнение, проценти-гаранти за реализъм, се основават на именно такъв продължителен процес на себеопознаване, резултат на непрестанно питане и търсене на отговори през ситото на сериозна, да не кажа и сурова, себекритичност. Така, както опознавам света, опознавам и самата себе си, в дълбочина. Онези, които ще продължат да се съмняват, а това е напълно естествено, но все пак биха били отворени и към чуждия опит, мога да се опитам да уверя от личен такъв, че, да, човек не може да познава идеално себе си, защото няма идеални хора, но може да се познава повече или по-малко добре и това е съзнателен процес.

Друга част от своите грешки съм правила от егоизъм или поне така съм го приемала, наложено от външно мнение, без умисъл или, напротив, с мотив да провокира чувство за вина. Сега, обаче, със завидна доза увереност и от гледната точка на доброто себепознанство и разбиране за средата, в която всички ние сме прекарали една или друга част от живота си, вече мога да твърдя, че този така наречен егоизъм е бил по-скоро обяснима, логична защитна реакция спрямо един антихуманен, човекоубежен манталитет. Манталитет, който иска от теб да бъдеш безгрешен и го иска не за твое добро, а заради собствения си комфорт. Кой е егоист в случая?! Манталитет, който те учи да приемаш хората не в тяхната естествена пъстрота и различие, а спрямо собствения си аршин, водещо единствено до взаимна нетърпимост и отхвърляне. Манталитет, на който никога не ще успееш да угодиш, защото той не иска да приеме уникалните ти качества, твоята индивидуалност; и който, ако незнайно защо все пак настояваш да бъдеш част от него, ще наложи условие да направиш фундаментален компромис със себе си и да се превърнеш в някой друг, за да имаш изобщо шанс да бъдеш харесан. О, това не е за всеки… Манталитет, който сам по себе си е грешен, а иска от теб да бъдеш без грешка. Който гледа през очите на присъдата, а не на правдата. Който по-скоро злорадства за твоите грешки, защото умее да ги използва отлично срещу теб, когато те осъжда, че не си идеален, а ти си умишлено научен да вярваш, че можеш да бъдеш. Който ти отнема правото да си човек и да си щастлив със своето несъвършенство; в хармония със себе си, знаейки, че това е изцяло в естеството на човешката природа; спокоен, че винаги имаш правото на втори шанс, когато си сгрешил, защото си осъзнал, изпитал си искрено съжаление и желание да поправиш щетите. Манталитет, който реабилитира наглостта, без скрупули да наранява умишлено или рецидивизма, без край и без граници, но който не приема твоето разкаяние и никога не дава прошка. Как би почувствал силата да притежаваш съвест и благото да се разкаеш, когато няма кой да ти прости?!

Пътят да победиш такъв манталитет започва, когато усетиш, че не си „ти“, когато си част от него и в резултат избереш да не бъдеш. Когато избереш да бъдеш себе си, да имаш смелостта да потърсиш и намериш, да се видиш такъв, какъвто си, а не такъв, какъвто някой друг иска да бъдеш. Когато приемеш себе си, успееш да оцениш достойнствата си и да погледнеш в очи недостатъците си; когато избереш какво да промениш и какво да запазиш, усъвършенстваш от качествата си. Когато пречупиш илюзията, превърнала те в роб и жертва, че можеш да бъдеш безгрешен и манипулацията, че го дължиш на някой друг освен на себе си. Когато си натрупал достатъчно лично познание, за да можеш да заявиш уверено, че не се страхуваш да бъдеш това, което си и да грешиш, защото си човек, човек със съвест и достойнство и твоите грешки не са твоя присъда, а важен и неотменим жизнен опит по пътя към усъвършенстването.

Открих основна част от своята хармония и свобода точно тогава, когато осъзнах, че въпреки отличителните си качества и заедно с всички свои недостатъци, аз съм просто един човек сред милиарди други като мен, подобни и различни хора. Истината е, че този дългогодишен личностен процес бе поощрен в голяма степен от познанството ми със среда извън рамките на локалната. Дали тя, локалната, ще се променя към по-добро, зависи от самите нас и до колко комфортно се чувстваме тук, но със сигурност такъв шанс съществува. За себе си се радвам, че постигнах таланта да приемам тази истина за хората, да запазя принципността си, но с много повече разбиране към тях и съдейки ги все по-малко; да изпитвам удовлетворение да признавам грешките си и да искам прошка за тях, уверена в своята съвест и осъзнаване, способността си да изпитвам искрено разкаяние и себепознанството, че не съм способна да наранявам умишлено, съзнателно, хладнокръвно, защото това не съм „аз“, нито бих могла да живея по този начин със себе си. Като всеки и аз съм била наранявана, но никога не съм имала трудности да прощавам; колкото и силна да е болката, колкото и опустошително да е разрушението, мога да изпитвам тъга, непримиримост, гняв, но не омраза, това е просто моята природа. И сега, използвам този съкровен момент, за да кажа, „Съжалявам!!“ на всички, които някога съм наранила и които най-вероятно ще нараня в бъдеще, защото, колкото и да се усъвършенствам, аз си оставам просто човек.

No comments yet

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: