Skip to content

Особености на Българския Манталитет: Съденето

май 5, 2010

The blog article in English

NB Със следното уточнение в самото начало – всичко написано идва от личните ми наблюдения и опит и, въпреки че те могат да бъдат достатъчно изчерпателни, за да ми позволят да използвам генерализиращи или обобщаващи форми на изказ, не биха имали претенцията да говорят от името на всички. Както и една застраховка за предотвратяване на недоразумения – чистото намерение да се вадят сивите ризи на показ е, за да бъдат избелвани на слънце.

Съдене, съдене, съдене. Твърде много съдене. Съдене за всичко и навсякъде. „Той е добър.“ И, „Тя е лоша.“ „Не харесвам него, но харесвам нея.“

Има една обща черта, интегрирана в българския манталитет всичко и всеки да се (въз)приема чрез отсъждане; съдене от пръв поглед и, в повечето случаи, на необоснована субективна основа. Това е широко разпространен модел на лично и социално поведение, като се започне от семейството и се покрие целия спектър от социални взаимоотношения. Има различни начини да бъде изразена. В повечето случаи това е инстинктивна, симултантна реакция, въпреки че, когато бъде осъзната, хората не са склонни да спрат дотам, а продължават да я проявяват и съзнателно. Интересното тук и едновременно противоречиво е, че българите не се чувстват комфортно като обекти на този манталитет, което не ги спира, обаче, да бъдат негови изпълнители.

Мисля си за следния показателен пример от реалния живот. Присъедини ли се даден човек към нова за него/нея общност или група от хора и различава ли се от тях по един или друг начин, той/тя няма да получи съответния позитивен интерес, любопитство и/или желание за опознаване (което, считам, следва да е естествената в случая реакция), а по-скоро ще провокира отхвърлянето си от групата. Отхвърлянето ще се прояви чрез мигновено отсъждане от вида на, „Не харесвам този човек.“ Попитате ли групата, обаче, след това, „Защо?“, те няма да бъдат в състояние да аргументират обективен отговор, тъй като реакцията им се основава на необоснована субективна база, нелогична по отношение на нароченото лице. Причината за тази реакция не е в обекта. Говорейки принципно и като цяло, да бъдеш различен от останалите не е аргумент, за да бъдеш оценяван като „нехаресван“. Проблемът изхожда от самите нарочители, от техния манталитет и личностни обременености.

Тази ситуация може да има свое продължение. Необоснованата отрицателна реакция на същата група от хора на свой ред би могла да предизвика втора противоположна такава. Подобен несъзнателен субективен отговор от някого, който по-скоро ще отсъди, „А аз не харесвам тази група хора, защото те не харесват онзи човек.“ вместо да направи опит преди всичко останало да разбере ситуацията, задавайки си следните въпроси, „Защо го правят те?“, „Прави ли са, постъпвайки така или грешат?“ и „Изобщо в позиция ли съм аз да ги харесвам или не заради това?“ Хората са в състояние да „харесват“ някого само, защото „не харесват“ онези, които на свой ред „не харесват“ същия този някой и обратно, вместо да ценят даден човек директно заради неговите/нейните личност и качества.

Разбира се, би могло да има още по-сложен сценарий, ако лицето, което някой е решил да „харесва“, защото „не е харесвано“ от други, не отговори на този някой по същия начин, без непременно да е отговорило по отрицателен. Тогава това лице може лесно да бъде поставено в класацията „нехаресвани“ без значение, че до скоро е заемало противоположната. Картината наподобява въртележка от кошмарен сън, но за жалост се случва в действителността.

Освен, че е проблем на личността и обществото, това може да се окаже и опасен синдром, когато хората, в тяхното (въз)приемане и мнение спрямо околните, не се уповават на обоснована, обективна основа, а на „плаващи пясъци“, изопачаващи реалността във фиктивни възприятия и отдалечаващи ги от трезвата, здрава и стабилна преценка. Основна тенденция ли е това в манталитета на даден народ, тя може да бъде опасна, застрашавайки неговото благоденствие, усъвършенстване и бъдеще като цяло. За съжаление, точно такъв, считам, е случаят у нас.

Моята позиция е, че хората реагират по този начин най-вече като защитна реакция спрямо собственото чувство за малоценност. Възприемам комплекса за малоценност като една от основните причини тук, но същевременно отчитам и други.

Комплексът за малоценност: това е едно от основните заболявания, които влошават здравето на личността и обществото, причинявайки хората да се само- и/или изяждат един друг и така цялото общество постепенно, но сигурно да се себе-елиминира. Традиционният български модел на възпитание и образование е един от водещите, основополагащи фактори за този изключителен проблем и българите имат нужда сериозно да го преосмислят и из основи да го променят, ако искат не само да подобрят съществуването си, но и да оцелеят като общност.

Нетолерантността: липсата на желание и способност за разбиране на другите, за (въз)приемане на техните различия и качества, особено на онези от тях, с които те превъзхождат останалите, за приемането им такива, каквито са, основано на тяхната истина за самите себе си, е друг основен фактор, подранващ този себе-разрушителен манталитет.

В заключение, мога да видя проблема в опита за присвояване и обсебване правото на съдене, в необоснованото субективно отсъждане и в замяна на естествената приемственост с непременно оценяване. Хората предпочитат по-скоро да правят това и да го правят без замисляне, отколкото да се опитат или дори да пожелаят да опитат да разберат останалите, да ги видят, да ги (въз)приемат такива, каквито са, позволявайки си достатъчното време за натрупване на онова обективно количество и качество информация, необходимо, за да се придобие вярната идея за околните. По същия този начин ние можем да постигнем и обективна представа за себе си, толкова, доколкото това изобщо е възможно. Още повече, опознавайки по-добре нашите интимни светове, предоставяйки шанс на личната истина пред нас самите, е начин да се приближаваме към по-вярното разбиране за останалата част от света. Пътят към другите започва от човека към самия себе си.

2 коментара leave one →
  1. Милена permalink
    май 18, 2010 16:58

    Това е много голяма тема – защо бълграският манталитет отрича неща като харесване, одобрение, дори елементарни правила на поведение като комплимент и показване на уважение! Аз лично много пъти съм си задавала този въпрос. Но ти си го казала много вярно накрая: „Пътят към себе си започва от човека към самия себе си.“ Нещо, което трудно може да бъде осъзнато у нас ( в страната ни).

  2. юни 21, 2010 16:55

    Споделям мисълта ти, Милена, и смятам дори, че отхвърляме споменатите от теб позитивност във възприятията и отношението, защото се чувстваме твърде слаби, за да си го позволим и още повече, за да признаем слабостта си, опитвайки да я маскираме, като уязвяваме другите. Именно чувството за непълноценност е в основата на привидно „безпричинната“ враждебност спрямо околните и съответно, от тях към нас самите.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: