Skip to content

Особености на Българския Манталитет: Комплекс за Малоценност

юни 2, 2010

The blog article in English

NB Със следното уточнение в самото начало – всичко написано идва от личните ми наблюдения и опит и, въпреки че те могат да бъдат достатъчно изчерпателни, за да ми позволят да използвам генерализиращи или обобщаващи форми на изказ, не биха имали претенцията да говорят от името на всички. Както и една застраховка за предотвратяване на недоразумения – чистото намерение да се вадят сивите ризи на показ е, за да бъдат избелвани на слънце.

Комплексът за малоценност е една от най-честите зловредни последици от порочните модели на възпитание на българите, дори в сравнение с комплекса за превъзходство, чието доминиране в манталитета, по мое мнение, е по-присъщо за други европейски нации. Комплексът за малоценност се засилва с възрастта, разбира се, в случай, че не бъде третиран, сраствайки с личността и нейния начин на живот; най-характерното време, обаче, в което се поражда като чувство и изгражда като комплекс, е детството. Тази тема е посветена на децата, в чест на техния празник, но най-вече с мотива за повече гласност относно вредата, която ние, възрастните в България, им нанасяме, докато претендираме гръмко, че те са нашето бъдеще и грижата ни за тях е приоритет.

Изписва се и се говори много за физическото отгледаждане на отрочетата ни, докато се неглижира темата за психологическото развитие, толкова фундаментално важно за здравето и оцеляването на един индивид, колкото е първото. Дали съответното подценяване е факт, защото повечето негативни последствия от психическата и емоциалната злоупотреба спрямо невръстните членове на нашето общество и семейства представляват бомби със закъснител, мини, които залагаме в тяхното настояще, предстоящи да избухнат в бъдещето им, когато ние, възрастните, отдавна ще сме с измити ръце от собствената отговорност?! Едно е сигурно, обаче, всичко, което се случва с нашите деца в техните ранни години, проявява се в настоящето им и има своите резултати в бъдещето им е „благодарение“ единствено на нас, техните родители и по-възрастни съграждани.

Чувството за низшестояние в рамките на семейството, тяхна обичайна житейска среда, възниква и е естествена у децата, следвайки от зависимостта им спрямо възрастните. Не се ли подхожда правилно от страна на родителите, обаче, това усещане се подсилва и задълбочава, и с израстването и оформянето на личността се превръща в комплекс. Основните грешки, които лежат изцяло на отговорността на родителите, след което и на останалите възпитатели, са основно в две направления. Първото средство за изграждане на комплекс за малоценност са критичните сравнения на едни деца в полза на други или на децата изобщо спрямо по-възрастните заради превъзходства и/или постижения на вторите, които липсват при първите. Второто средство за травмиране на детската личност е, когато от нея непременно се изисква и задоволителното изпълнение на очакванията от страна на родителите, без значение прекомерни ли са те или резонни. Така, моментните прояви на слабост, липсата на дадени или достатъчно качества, нормални за всяко човешко същество, се превръщат в постоянно чувство за несигурност или неспособност, дори и при липса на подобна, водещо до нуждата да бъдат компенсирани, но не и разрешавани.

Комплексът за малоценност е омагьосан кръг, който има начало и последствия по същата въртелива траектория, но изходът е извън него, не в противоположна, а в различна посока. Справянето с даден проблем, започва с неговото осъзнаване и приемане, но кризисният момент в този случай е именно признанието на засегнатата личност пред самата себе си, че се възприема или усеща като не (достатъчно) качествена. Причината е в основното, което хората с подобен проблем правят, а именно непрестанно да изпитват потребност да доказват на света и чрез него на себе си, че са ценни, по-ценни, най-ценни, съвършени. Била тя и само в рамките на субективното възприятие, приемането на непълноценността е непосилна задача, затова и компенсациите са с обективно големи размери, атрибути с големи размери, претенции с големи размери, големи илюзии за прекомерните размери на главната буква на „Аз“.

Чувството за непълноценност е път към изграждане на комплекса, но разликата между двете е красноречива; най-малкото, първото е естествено проявление за всеки човек, докато второто състояние е обремененост. С още по-прости думи, когато незасегнат човек се чувства непълноценен в дадено отношение, това за него е мотив и стимул за усъвършенстване, правейки го за и заради самия себе си, както и в рамките на реалните възможности и цели. В случая с наличието на обремененост, усещането за неравнопоставеност е драма, поражда по-скоро негативно преживяване, наслагващо към вече съществуващия проблем, а страхът той да се окаже и реалност блокира пътя към признаването му и съответното му разрешаване бива заменено с облекчаване именно чрез компенсиране. Поставят се цели свръх реалните или действително потребните, чийто логично следващ неуспех завърта колелото за пореден път. Вместо същинско усъвършенстване, се влагат дори прекомерни усилия в „даването на вид“ за такова. По този начин, животът на засегнатите от комплекса се превръща в действителна илюзия, а проблемът им – от илюзия в действителност.

Advertisements
6 коментара leave one →
  1. Eneya permalink
    юни 3, 2010 16:49

    Можем да намерим същия особен български манталитет в много други държави с икономически, социални политически проблеми.
    Според мен не е някаква уникална балканска черта, а просто генерализиране.

    Съгласна съм, че има ужасно много хора, които мислят по този начин. Но не са всички. Аз не контактувам с такива хора, нямам такива в моето обкръжение, но съм наясно, че това не означава, че не съм българка, че просто генерализацията куца.

  2. юни 3, 2010 18:45

    Eneya, благодаря за коментара и споделеното мнение,

    Усещането и комплексът за малоценност са универсални за човешката личност, което не се подлага на съмнение, но настоящият интерес на автора и акцентът на конкретната поредица статии са съзнателно насочени върху българската частност. Дори и тя, обаче, не се обследва генерално, за което красноречиво обяснява интрото към всяка публикация. Тъй като един от неописаните мотиви на автора да споделя чрез написаното е желанието за диалог и оттам стремежът е към по-правилното разбране от страна и в полза на читателите, правя допълнителното уточнение, че поредицата никак случайно е озаглавена именно особености, а не уникалности на българския манталитет, което, надявам се, говори достатъчно само по себе си.

    Лично аз приветствам еднакво пожелателно контактите с хора, които не се чувстват обременени, както и с тези, които са в или след процес на разрешаване на проблемите си, имат искреност и смелост да ги признават, както и желание и търпение да ги променят. Тъй като безгрешни личности не съществуват и в един или друг случай всеки от нас попада във втората група, старанието на автора спрямо ползата от написаното е насочено основно към нея. Едновременно с това за мен е удоволствие и надграждане да имам шанса да общувам с хора с различен от моя опит, така че, Eneya, чувствате ли се комфортно и имате ли съответното желание, бъдете добре дошла при мен.

  3. ноември 10, 2010 04:20

    Здравей, Галя,

    Според мен масовото българско чувство за малоценност е по-скоро следствие на бедност, отчаяние и чувство за безизходица, отколкото на някакъв особен стил на възпитание. Двеста-триста лева заплата при безкраен работен ден, колкото да свържеш двата края; без перспектива за повишение, без алтернатива – това е реалността за много хора; да не говорим за пенсионерите.

    Да, казват че в някои от най-бедните страни хората били най-щастливи – защото освен бедни, тези хора са наивни и необразовани.

  4. ноември 22, 2010 11:48

    Здравейте, Тодор,

    Благодаря ви, че споделихте мнението си и моля да бъда извинена за закъснението на моя отговор.

    Разбирам позицията ви и посоката на логиката в нея. Да, бедността е повод за несигурност и неудовлетвореност. Тя обаче не е причина за тях. Тя обяснява проблема само на повърхността и, макар в повечето случаи несъзнателно, е твърде удобно оправдание за него. Може дори да се каже, че е негово следствие.

    Ето насоки за размисъл. Според вас, има ли човек, който би приел окаяната си съдба, освен, ако тя не му е удобна такава? А защо му е удобна, след като е окаяна? Или защо я приема, след като не му е удобна? Дали е, защото се чувства неуверен в себе си и силите си, за да я промени? А защо е неуверен? Дали би успял да промени нещо, ако вярваше в себе си? А сам той желае ли да си повярва или това би струвало повече усилия, отколкото да се примири с окаяността си? Смятате ли, че парите и материалната сигурност лекуват малоценността? Дали онези от забогателите българи с този проблем са го решили именно така? В по-хармонични, зрели и по-малко агресивни личности ли са се превърнали? Чувстват ли се по-уверени в себе си или само по-обезпечени?

  5. Р.М.Дилков permalink
    декември 5, 2010 15:37

    Много от законите ни определят нашия манталитет.Например аз смятам така.
    Ако вземем закона за насилие и за домашно насилилие.Нали и двете неща са насилия.
    Защо двете изброени насилия са не равнопоставени. Има и още други неща който определят нашия пАТРИАРХАЛЕН манталитет ,което не е добре за нашето общество.
    или
    О неразумни юроде защо се срамуваш да пишеш и четеш на български език.
    Всички надписи на обществени места ДА СА ИЗПИСАНИ НА БЪЛГАРСКИ И СЛЕД ТОВА ТЯХНОТО НАИМЕНОВАНИЕ НА МЕЖДУНАРОДНИЯ ИМ ЕЗИК.

  6. декември 6, 2010 19:36

    Здравейте, Р.М.Дилков, благодаря за вашето мнение и коментар!
    Принципно съм съгласна с мнението ви, че законите ни имат питающа нужда да бъдат приведени в адекватен за съвременните изисквания на цивилизацията вид. Аз, обаче, смятам, че те са по-скоро следствие от това, което сме ние, дори в заварен техен вид, а не предпоставка, защото именно ние сме, които ги създаваме и или променяме, и или не променяме, правейки го по свой образ и подобие. Има и друго, как мислите, какви биха били евентуалните изходи от следните две ситуации- несъвършен* закон в ръцете на коректни* съблюдатели и обратно, съвършен* в ръцете на некоректни*?
    *- класификациите са съотнесени спрямо представата за изконните човешки ценности.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: