Парадоксалната Страна на Феминизма

Не възприемам феминизма като класификация, без да визирам съществуването на процеса и отъждествяващите го исторически събития, защото не разграничавам групите хора, нито тяхната (мало)численост, когато става въпрос за човешки права. Равноправието е изконна даденост и отстояването му не е изискване или молба, но заради човешкото естество се налага да воюваме за принадлежащото ни, неправомерно присвоено и отказано да ни се върне. Не коментирам опониращите реакции извън обективната критика, срещу правото на хората да разполагат с правата си, защото мотивите на подобни са ясни като проблематика. Интересува ме друго, освен групата в неготовност да приемат равноправието на останалите, съществува втора, нуждаещи се от чуждото признание като патерица за своето колебание. Противоположностите се привличат, но, за да хармонират, трябва да са части от същия проблем, неувереността. Вътрешно състояние, притежавайки увереност, външните гаранции са с второстепенно значение. Именно липсата й визуализира идеята за равноправие възможно само чрез унифициране на половете. Намирам точно това за слабото място на фиксираните да получат признание от всички и най-вече от неготовите да го дадат; за опасност от противоречие, отстоявайки своите, да игнорират чуждите права и, неуспели в крайността си, да я превърнат в генерална, изобщо като ги зачеркнат; за парадокс, отричайки съществуването на противоположния пол, да го причинят на собствения, които безпроблемно го приемат и така да отрекат самите себе си; за пропуск в същината, защото, както неуверената жена отрича природата си или мъжа, за да се справи най-лесно с проблема, така единствено неуверените мъже подлагат на същото съмнение нея, за да крепят илюзията за мъжествеността си.